Update към 3 септември качих в края на този текст.
Нещо като отворено писмо до:
г-н Васил Терзиев
Кмет на Столична община
арх. Зарко Клинков
Кмет на Столична община – район „Витоша“
проф. Георги Вълчев
Министър на образованието и науката
г-н Румен Радев
Министър-председател на Република България
г-жа Илияна Йотова
Президент на Република България
Относно: Липсата на места за първокласници в кв. Симеоново и невъзможността на деца от първа група да бъдат приети в единственото им прилежащо училище – 64 ОУ „Цар Симеон Велики“. Липса на места в повечето гранични училища. Неяснота относно прием в първи клас.
Уважаеми представители на властта,
Реших да ви попиша. Не защото очаквам чудеса, а защото след четири класирания, цяло лято чакане и безкрайно пресмятане на точки и свободни места, все още не мога да отговоря на един съвсем прост въпрос:
Къде трябва да учи детето ми от септември?
Не питам кое е най-доброто училище. Не търся елитно училище в центъра на София. Не настоявам за конкретен учител, специална програма или някаква привилегия.
Търся място в първи клас за 7-годишния си син.
Живеем в собственото си жилище в кв. Симеоново. Децата ни са на 5 и 7 години и посещават общинска детска градина. По всички правила на държавата по-голямото ни дете тази година трябва да бъде записано в първи клас.
Само че след четири класирания то все още няма училище.
А след като цяло лято следим класирания, свободни места, точки, райони и вероятности, започвам да си задавам въпроса:
Това система за прием на деца ли е, или лотария?
Едно прилежащо училище. Нула свободни места.
За нашия адрес има едно прилежащо училище – 64 ОУ „Цар Симеон Велики“.
Там детето ни попада в първа група и има максималните за адреса ни точки.
Звучи чудесно.
Само че в училището има:
0 свободни места.
И още 6 чакащи деца от първа група (и още доста след нас от другите групи).
Тоест шест деца, които по смисъла на системата живеят там, където трябва да живеят, имат необходимата уседналост и са изпълнили условията, които държавата и общината са поставили.
Но места за тях няма.
След четвъртото класиране в края на юни няма решение. През септември предстоят още две допълнителни класирания, но класирането няма как да създаде места, които физически не съществуват.
Добре. А граничните училища?
Гранични за нас са 192 СУ „Христо Ботев“, 107 ОУ „Хан Крум“, 21 СУ „Христо Ботев“ и 50 ОУ „Васил Левски“.
Проверяваме тях.
В три от тях свободните места са нула.
В 192 СУ в момента има 3 свободни места.
Шест деца чакат само пред нас в 64 ОУ.
Три места.
Шест деца.
И дори тези три места не са гарантирани, защото ако за тях кандидатстват деца, за които 192 СУ е прилежащо училище и които имат по-висок приоритет, нашите деца отново остават извън класирането.
Ако такива кандидати не се появят?
Тогава шест деца се борят за три места.
Шанс 50 на 50. За място в първи клас.
Не за университет.
Не за елитна гимназия.
Не за специалност с ограничен прием.
За първи клас.
7-годишните ни деца не кандидатстват. Ние играем шах вместо тях.
При приема след 7 клас или в университет поне има изпити. Детето се състезава със знанията си и резултатът му има значение.
При първокласниците няма такова нещо.
Тук родителите прекарваме лятото в своеобразна стратегическа игра.
Следим свободните места. Следим чакащите. Пренареждаме желания. Изчисляваме точки. Гледаме кой къде може да кандидатства. Чудим се дали някой няма да се отпише. Дали някъде няма да се освободи едно място. Дали да рискуваме с едно училище или да разместим друго.
Правихме го и ние.
Защото системата ни принуждава.
Но зад всички тези точки, групи, номера и класирания стоят 7-годишни деца, които на 15 септември трябва просто да отидат на училище.
„Кандидатствайте в друго училище“
Това вероятно е най-лесният административен отговор.
Само че нека погледнем картата.
Граничните ни училища са на приблизително 3 до 7,6 километра от единственото ни прилежащо училище.
До тях поне има някаква транспортна връзка.
През кв.Симеоново минават автобуси 67 и 98 – единият в посока Зоопарка, другият към Семинарията. С разписания като за сравнително краен квартал. Често пълни в час пик.
За всички останали училища вече излизаме от район „Витоша“. Там имаме още по-малко точки, а много от вариантите са на над 10 километра от дома ни и изискват поне две превозни средства с градски транспорт.
Говорим за 7-годишно дете.
В София.
Всеки ден.
Сутрин и следобед.
Ако намерим място на 8–10 километра от дома ни, разбира се, че ще го караме с автомобил. Какво друго да направим?
И така още едно семейство ще прекарва сутрините си в задръстванията на София, защото градът не е успял да осигури училище за детето там, където живее.
После ще говорим за трафик, замърсяване и прекалено много автомобили.
А най-абсурдното е, че проблемът е известен.
Днес разговаряхме с представител на 64 ОУ. Преди това сме посещавали и дните на отворените врати.
От училището ни обясниха съвсем откровено – има две паралелки и няма физическо пространство за трета.
Разбирам ги.
Училището не може да произведе още една класна стая от нищото.
Но научихме и нещо друго.
Има проект и финансиране за нова сграда.
И според информацията, която получихме, от години се чака разрешение, за да започне строителството.
Тук вече въпросът ми не е към директора.
Въпросът ми е към институциите:
Колко години трябва да чака едно училище, докато децата в квартала междувременно просто остават без места?
Симеоново не се е появило вчера.
Районът расте от години. Строят се нови жилища. Нанасят се семейства. Раждат се деца.
Това не е природно бедствие, което никой не е могъл да предвиди.
Децата, които тази година са първокласници, са родени преди седем години.
Имало е седем години да се преброят.
И тук идва въпросът за тези шест деца.
Шест.
Не шестстотин.
Шест деца от първа група, за които няма място в прилежащото им училище.
Наистина ли не може да се намери решение за една допълнителна паралелка? Това е проблем в поне няколко училища в София, с тази разлика, че в други квартали има поне няколко прилежащи и доста повече гранични. Ние, шест семейства, попадаме в частен случай.
Ако в самото училище няма помещение – разгледани ли са всички други възможности?
Може ли временно да се използва помещение в читалището в съседство?
Може ли подходящо помещение в друга общинска или административна сграда да бъде пригодено за класна стая?
Може ли да се постави качествена временна модулна класна стая?
Може ли общината, районът и Министерството на образованието да седнат на една маса и просто да намерят решение?
Не твърдя, че всяка от тези идеи е технически или нормативно възможна.
Питам дали някой изобщо ги е разгледал.
Защото от позицията на родителя в момента решението изглежда така:
„Няма места. Кандидатствайте и чакайте. След това си намерете решение.“
А тези шест деца дори не са всички.
Това са само децата с най-много точки, които в момента виждаме да чакат.
След тях има и други.
Деца, на които не е достигнала точка. Деца от други групи. Семейства, които вероятно още от първото класиране са разбрали, че практически нямат шанс.
Ние поне имахме надежда.
Четири класирания по-късно тя започва да прилича повече на статистическа вероятност, отколкото на реално право на образование.
Държавата има изисквания към нас. А ние можем ли да имаме изисквания към нея?
Законът задължава родителите да осигурят присъствието на децата си в училище.
И правилно.
Образованието е задължително. Не съм предполагал, че ще се боря за правото децата ми да учат.
Но когато държавата казва:
„Длъжен си да изпратиш детето си на училище“,
не трябва ли същата тази държава да може да отговори на съвсем елементарния въпрос:
„Добре. В кое?“
Не някъде из София.
Не там, където случайно остане място след всички класирания.
А на разумно разстояние от дома му. Със страх слушах преди историите на баби и дядовци, които са ходели с километри до съседното населено място, за да учат. Това няма как да стане в наше време.. или?
Живеем в Симеоново – квартал, в който собствениците на имоти плащат едни от високите местни данъци в София.
Не очаквам срещу данъците си привилегия.
Очаквам нещо много по-елементарно:
детето ми да има къде да отиде в първи клас.
„Има частни училища“
Да, има.
Таксите, които виждаме, са приблизително между 4 000 и 12 000 евро годишно, а често към тях има и допълнителни разходи.
Частното образование е избор.
То не може да бъде отговорът на държавата към семейство, за чието дете няма място в общинско училище.
Правото на образование не би трябвало да зависи от това дали родителите могат да отделят десетки хиляди евро за периода от първи до седми клас.
А догодина ще повторим същото.
Имаме и второ дете. То е на 5 години.
Следващата година и то трябва да кандидатства за първи клас.
Ако нищо не се промени, ще започнем същата лотария отначало.
И дори ако сега някак намерим място за сина ни на другия край на района или извън него, догодина може да се окаже, че дъщеря ни е приета в съвсем друго училище.
Тогава сутрин ще трябва да заведем две малки деца в две различни училища, потенциално на километри едно от друго.
И всичко това не защото сме решили да търсим „по-престижно“ училище.
А защото в прилежащото ни училище няма място.
Затова не искам поредния административен отговор. Даже не знам дали чакам отговор. Просто поставям отчаян риторичен въпрос…
Не искам линк към системата за прием.
Знам я вече прекрасно.
Не искам да ми бъде обяснено как се образуват точките.
Научих ги.
Не искам и съвет да следя следващото класиране.
Следя ги от месеци.
Искам отговор на няколко конкретни въпроса:
Какво трябва да направят шестте деца от първа група, за които няма място в единственото им прилежащо училище?
Какво конкретно правят Столична община и район „Витоша“, за да осигурят места за тях още тази учебна година?
Каква е причината проектът за разширяване/нова сграда на 64 ОУ да не е реализиран до момента и на какъв етап се намира?
Разглеждани ли са временни решения за допълнителна паралелка – модулна класна стая, общинско помещение, читалище или друга подходяща сграда?
Колко деца в район „Витоша“ в момента са в подобна ситуация?
И кой носи отговорност, когато задължителното образование е задължително за родителя, но осигуряването на реално достъпно място очевидно не е задължително за никоя институция?
До началото на учебната година остава все по-малко време. Вероятно ще съм намерил някакво решение, дори докато някой прочете това. Тук е така.
Ние все още не знаем къде ще бъде първият учебен ден на сина ни.
Не знаем кой ще бъде учителят му.
Не знаем с кои деца ще бъде.
Чудим се на късмета си как не е от тези 52, а се падна в групата на 6те.
Не знаем дали училището му ще е на 2, 5, 8 или 12 километра от дома.
Не можем да организираме ежедневието си.
Не можем дори да обясним на едно 7-годишно дете къде точно ще тръгне на училище.
И най-тъжното е, че детето няма никаква вина за това.
То си е свършило „работата“.
Навършило е седем години.
Живее на адреса си.
Иска да бъде ученик.
Сега е ред на възрастните да си свършат тяхната или пък пак не…
Подпис: Един родител с частен случай
П.С. Знаете ли.. Даже не знам дали чакам отговор. Просто поставям отчаян риторичен въпрос…
Update:
Днес е 3 септември. Писмата до институциите изпратихме на 19 август по e-mail. Единствено от МОН ни информираха с е-мейл, че препращат сигнала до Столична община, което се случи на 25 август.
Нито една институция не ни върна някакъв друг отговор за това време. Съзнавам, че сроковете са им месец, но все пак …
Както написах и по-горе, вероятно докато и ако се задейства някой, ние вече ще имаме решение. Вчера (2ри септември) имаше текущо класиране. Пак играхме шах със системата за класиране и до последно преди да я заключат в 17 часа тръпнехме дали няма да отпуснат нови места в прилежащото ни 64-то училище в кв. Симеоново. В крайна сметка не отпуснаха нито едно място. В едно от граничните ни – 50-то в Драгалевци отпуснаха две места, като за тях преди нас се бореха 4 дечица в първа група и съответно приеха две от тях.
Нашето дете е прието в другото ни гранично училище – 192-ро в Бистрица (онова на 5+км). Имаше три свободни места, за които се бореха три деца. Днес посетихме училището и успешно записахме нашия първолак, с което драмата и тръпненето ни цяло лято поприключи.
Честно казано първото ни впечатление от 192-ро е отлично. Обновени сгради, обновени площадки и не на последно място, хората, които ни посрещната при записването бяха толкова мили. Надявам се цялата ни драма е била за добро.
Доста деца обаче остават все още некласирани никъде от въпросните училища и казусът прилежащи / гранични училища явно е голям проблем, на който никой не обръща внимание. А родителите са оставени да се спасяват както могат (имате си система – оправяйте се е положението).
И още нещо. Идните дни, на 9 септември ще има едно последно текущо класиране и много внимателно ще проследим какво се случва с некласираните деца и къде отиват те. И този „любителски“ анализ, заедно с отговорите или липсата им от институциите, си запазвам правото да разпратя до медии.
